Добринка Ковачева 

Публикувано от pastir.bg 12.9.2016

Наследник на кан Тервел според  ,,Именника на българските канове” е бил Кормесий (от рода Дуло), който е управлявал в периода 721 – 738 г., наследен от кан Севар (рода Дуло), управлявал от 738 до 754 г. Няма данни около тяхното управление, но най-вероятно и двамата владетели са поддържали мирни отношения с Византия.

Втората половина на VIII век е белязана с вътрешни борби за владетелския престол между отделните знатни прабългарски родове. Византия не е пропускала удобен случай, в който да подклажда вътрешните междуособни борби или да се възползва от политическата нестабилност на българската държава, преследвайки основната си цел: да я унищожи и да възстанови изгубените си територии.

През 754 г. до 760 г. на българския владетелски престол застава кан Винех (от рода Вокил). Неговото управление бележи обрат в българо – византийските отношения – край на мира между двете държави и начало на дълъг период от войни. Тези войни били с променлив успех, но борбата за власт сред влиятелната българска аристокрация продължавала да отслабва младата държава. Скоро кан Винех бил свален от престола, за да бъде въздигнат за кан Телец от рода Угаин (760-763). От това положение се възползвал византийският император Константин V Копроним, който предприел поредния си поход срещу българите и спечелил победа.

Това довело до бунт срещу кана. Телец бил убит, а на негово място поставен кан Сабин от рода Вокил (763-766). Възгордян от победата, византийският император предприел най-големия си поход срещу България, с цел окончателно да я унощожи. Тогава се случило нещо неочаквано. Сякаш Божията десница помогнала на държавата ни да оцелее. Византийският хронист – патриарх Никифор дава сведения как ,,силен и суров вятър” разбил стотиците кораби на византийската флота и голяма част от войската се издавила. Нещастието сполетяло Византия през лятото на 765 г., а императорът не можел и  да си помисли за по-нататъшни военни действия.

Тези събития отново не спомогнали за преодоляване на вътрешните борби в българската държава. При опит да бъде убит, кан Сабин избягал и потърсил убежище във Византия. Наследил го кан Умар (също от рода Вокил), но той се задържал на власт едва 40 дни. След него боилите издигнали за кан Токту (766-767), но и срещу него бил организиран заговор. Следващият български кан, избран от боилите бил Паган (767-768), който имал за цел да постигне мир с Византия. Император Константин V Копроним нямал намерение да остави България на спокойствие и скоро предприел нов поход срещу българите. В своите хроники Теофан отразява неуспешния край на похода. Кан Паган обаче бил обвинен за лековерието си към Византия и убит при опит да избяга.

Начело на българската държава застанал кан Телериг (768-777). Неговото управление е свързано с постепенно стабилизиране на политическия живот в страната. По това време византийският император имал свои „тайни приятели” в България (доносници) на които разчитал за вътрешна информация и подклаждане на интриги в българския кански двор. Българският владетел успял с хитрост да се домогне до имената на тези доносници и ги унищожил. Но много скоро и срещу него се надигнали боилите. Не успял да преодолее заплахата, той се принудил да избяга в Константинопол, където се покръстил и приел името Теофилакт. По-късно той е бил удостоен от император Лъв IV с титлата ,,патриций”. До наше време се е съхранил печат на патриция Теофилакт (Телериг). От едната страна е написано на гръцки: ,,Богородице помагай на своя раб”, а от другата страна – „Телериг-Теофилакт патриций” и „Телериг-Богохраним патриций”. При кан Кардам (777-803) съпротивата на прабългарската аристокрация била преодоляна и владетелската власт била укрепена. Повече от десет години кан Кардам посветил на вътрешната политика, необезпокояван от Византия. През 792 г. Византия предприема военни действия срещу България, завършили с катастрофално поражение в битката при крепостта Маркели (на югозапад от дн. гр. Карнобат). След тази победа, до края на управлението си кан Кардам поддържал мирни отношения с Византия.

До Покръстването в България веротърпимостта и толерантността са били обичайна норма на поведение между кана, аристокрацията и подвластното население. Близо половинвековната вътрешнополитическа криза в българската държава променила отношението на българските владетели към християнската вяра, виждайки в нея проводник на византийско влияние и опит за асимилация от страна на Византия. Това е причината византийските автори да обяват двамата значими български владетели – кан Крум и кан Омуртаг за гонители на християните.

(Следва)