Добринка Ковачева

Публикувано от pastir.bg 01.08.2016

В края на IV в. и първите десетилетия на V в. коренно се променя обликът на Европа в резултат на невиждано до тогава движение на варварски племена от север и изток, известно в историята като Велико преселение на народите. Този процес бележи залеза на античността и началото на Средновековието. Мнозина изследователи посочват като причина за това придвижване на варварите от Азия към Европа нарастването на тяхната численост, промени в климата (трайно застудяване) и търсенето на по-благоприятни условия за живот.

Германските племена (готи) заемали територията между Европа и Азия (долното течение на р. Днестър, северното крайбрежие на Черно и Азовско море). Тези племена първи понесли ударите на хуните в края на IV век (азиатски номадски племена). Именно хунският натиск дал първоначалния тласък на Великото преселение на народите. Тези и последвалите варварски нашествия довели до промяна местоположението на европейските племена и народи, в това число и славяните. Притиснати славянските племена започнали да се разселват от Централна Европа (територията между р. Днепър и Днестър на изток, на запад – р. Одер и Висла, на север – Балтийско море и на юг – Карпатите) в три посоки: на изток (анти), на запад (венети) и на юг (славини).

През втората половина на V век южните славяни (славини) се заселили плътно до дунавската граница на Източната Римска империя (Византия). Южните славяни са се разделили на две групи, известни в историческата наука като дакийски и панонски славяни. Дакийските славяни проявявали по-голяма активност във войните с Византия и проникнали в целия Балкански полуостров като достигнали чак до Егейско  и Адриатическо море. Особено засилен е бил славянският натиск на Балканите при управлението на византийския император Юстиниан I Велики (527 - 565 г.). Император Юстиниан  е бил ревностен християнин, канонизиран от Православната църква за светец, чиято памет се отбелязва на 14 ноември. Построените по времето на Юстиниан храмове впечатляват и до днес със своето великолепие и изкусни мозайки. Това са: най-големият храм по това време в Европа (храм на Божествената премъдрост) „Света София„ в столицата Константинопол; храмовете „Сан Витале” и „Сан Аполинарий” в Равена (Италия) и още много други. Житието на императора светец посочва неговия славянски произход. Това твърдение се поддържа от редица изследователи. Неговото славянско име е било Управда. Той бил привлечен в императорския двор от вуйчо си, император Юстин I, който му дал  новото име Юстиниан и го посочил за свой наследник на престола. Родното място на благоверния император се счита селище Тавризион, близо до крепостта Ведериана. Историческата наука не е точно локализирала местоположението на селището. Съществуват различни предположения, някой от които посочват близостта на Тавризион до Сердика (София) или Велбъжд (Кюстендил), други - до Ниш, трети до Скопие. Потвърдено е обаче, че императорът увековечава своето родно място, като го превръща в седалище на автокефален архиепископ под името Първа Юстиниана (535 г.). Съществуването на този духовен център е било кратко и най-вероятно самият град е бил унищожен от аварите в началото на VII век.

По това време за славяните е характерен политеизмът. Езическата религия на славяните е нямала силно развит култ, затова този народ нямал враждебно отношение към утвърдилото се вече на Балканите християнство.

Християнизирането на славяните започнало в края на V век и началото на VI век посредством контактите с местните жители на големите християнски центрове: Доростол (Силистра), Марцианопол (Девня), Одесос (Варна), както и на градовете на юг от Стара планина в Тракия и Македония: Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Филипопол (Пловдив), Филипи, Солун, Охрид, Драч. Т. нар. Солунска легенда дава основание да се предполага, че Солунският митрополит е изпращал специални проповедници сред славяните. Християнството проникнало сред славяните на Балканите и чрез пленниците, които те вземали при набезите срещу Византийската империя. Тези пленници вероятно гърци, между които вероятно е имало и духовни лица са проповядвали Христовата вяра на своите завоеватели. Друг начин за разпространяване на християнството е привличане на славяните на военна служба във византийската войска, които постепенно приемали истинския, живия Бог и се покръствали. Християнството се утвърждавало все повече в съвместния живот на славяните със завареното балканско население. Само в отделни райони, с преобладаващо славянско население, се запазват езическите култове за по-дълъг период от време.

През втората половина на VII век на север от делтата на р. Дунав, в областта Онгъла, се заселват прабългари, предвождани от Аспарух. Тези прабългари влизат в съюз с част от славянските племена на Балканите, изграждат обща държава и поставят основите на българската народност. Един от елементите на тази народност е общата християнска вяра.

Използвана литература:

Динков, К., История на Българската църква, изд. Духовно възраждане, гр. Враца, 1954 г.

Проф. Петров, Петър, История на България,  т.2, изд. На БАН, София 1981 г.

и др.